За Фадо и добрите приятели.

Фадо е супер.
Фадо е много, най.
Добрите прители не са много
и не са по-добри от Фадо.
Фадо е по-добро от добрите приятели.
Ето Фадо:
Fado. <- цък за Фадо.

The Beauty Of Simplicity

Реклама за уголемяване на пениса:



Какво да добави човек?

Избори

Защо бе, народе, си толкова зле?
Защо бе, кажи ми - не те ли ебе?
На сърпа и чука, и феса, и царя
защо тъй охотно вратата отваряш?

Защо тъй от страх да не се претовариш
не мислиш и водят те пожарникари?
Защо кандидати от кол и въже
избиват се кой пръв да ти го навре?

Защо партизанските внуци богати
мандати печелят въздълги, еба ти?
Защо автобуси гласуват с резняци?
Защо тъй "повЕрвахте" в некви тъпаци?

Защо се оплакваш обаче тогава?
Във тъмната стая нали сам оставаш?
Гласувай идиотски, гласувай на сляпо!
Недей да ми хленчиш обаче, тъпако!

И после се жалваш, че бил си бил гладен,
че в "тая държава" животът бил гаден!
Ти сам си го вкара и сам си го врътна!
Отзад си изпроси субстанция мътна!

Вземи образовай се малко веднъж!
Стегни се, Бай Ганьо - кажи, че си мъж!
Стига си спал, отвори тез очи!
Позиция гражданска ти заяви!

Не вярвай на всеки красив баритон,
Европа ще видиш през крив макарон!
Не ти ли е писнало веч да робуваш?
Българийо, време е с ум да гласуваш!

Когато знаем какво искаме, но не знаем дали е възможно...

Възможно ли е? Биха ли се променили хората, ако грабна мегафон, кача се на най-високата сграда и им кажа, че не живеят... че просто не живеят... Биха ли послушали мен? Биха ли послушали някого, който и да е? Дори да го чуят, ще го послушат ли? Ще докосне ли той сърцата им? Възможно ли е? Няма предразсъдъци, няма агресия, няма егоизъм, няма горделивост или егоцентризъм. Има разбиране, състрадание, приятелство, гостоприемство, толерантност. Как става тоя номер? Как да стане масово? Обвиняват ме, че общувам с идиоти, с които никой не иска да общува. С право. Аз самият съм идиот, но намирам баланс. Не може да не бъдеш идиот. Всеки е такъв, въпросът е да го осъзнаем и приемем. Имам чувството, че хората с проблеми ме привличат. Не мизерници, които изкарават агресията, натрупана другаде, на всеки, който ги заговори. Умът ми се интересува от добри, умни хора, отворени към света, към съвети, готови да споделят, да ти предоставят възможността да ги опознаеш, да ги оцениш... Точно така - недооценени хора. Обичам да им помагам, да ги карам да осъзнават, че търсят одобрение на грешното място. Истината е вътре. В нас. В мен, в теб, във всеки. Знам - звучи тъпо, клиширано, нереално, досадно. Но е вярно. Защо, защо никой не иска да повярва? Толкова ли мразим ближния? Толкова ли малко е вярата ни, доверието ни? Толкова ли сме заслепени от нарцисизма си, че забравяме за съществуването на другите? Истината е, че май никой не признава чуждото съществуване. Може би защото не го разбира. А възможно ли е въобще да разбереш нещо друго, освен себе си? Възможно ли е да погледнеш през чужди очи? Надали е толкова лесно. Затова трябва да работим над себе си. Да се учим, да се развиваме, да трупаме опит. Защото животът се състои именно в това - едно постоянно трупане на опит. Смисълът е да живееш - любов, болка, омраза (ако съществува такава) , щастие, удоволствие, красота, вкус, мирис, допир, усещане за същесвуване, за живот. Ние, европейците, мислим за нещата, анализираме ги, опитваме се да ги РАЗБЕРЕМ, изучаваме отделните елементи и после ги сглобяваме. На изток е другояче. Хората там смятат, че Вселената е твърде сложна, за да бъде разбрана, затова те се опитват да я УСЕТЯТ. С цялото си същество, дори с едно дълбоко "Ом". Кой е прав? Кой е по-близо до истината? Има ли изобщо универсална истина или всеки открива своя? Правилен ли е един израз, станал много популярен напоследък - възможно ли е човек да "търси себе си"? Нима ние не сме Ние? Нима аз не съм Аз? А ти? Кой си Ти? Според мен знаеш. Объркан ли си? Търсиш ли нещо? Себе си? Не търси повече, нищо няма да намериш. Да, нещо ще се случи, но няма да е това, което очакваш. Нима мислиш, че, ако отидеш навсякъде, ако опиташ от всичко, ако претърсиш всяко кътче на Вселената, ще се откриеш? Не. Истинската ти същност си Ти и ти винаги си го знаел. Още откакто си жив. Още като дете. НАЙ-ВЕЧЕ като дете. Чистота, това ни трябва. Всичко е толкова... много. Как да не се объркаш, да не се разплачеш? Нима нещо може да бъде намерено в целия този нестихващ хаос, камо ли една ефирна душа, една същност? Отчаянието съпътства материята, ставаме зависими от живота, от ежедневието си, от ТЪПИТЕ СИ ПРОБЛЕМИ!!! Деца! Казваме, че сме деца, когато се натъжаваме от най-дребните неща - за предмети, за отношения, за множество малки глупости всеки ден. Подозираме ли всъщност колко грешим? Защо приписваме глупостта, натрупана през години мръсно, заслепяващо, обременяващо материално съществуване на най-чистата форма на живот - детето? Кога сме били по-зрели? Кога сме разбирали света по-добре? Кога всичко ни е било по-ясно? Кога всяко нещо е било себе си? Кога е нямало лабиринти от чувства, недомлъвки, подтиснати емоции? Кога щастието и тъгата са били по-еднозначни, по-силни? Кога любовта е била по-чиста, по-всеобхватна? Кога сме имали надежда, вяра, мечти? Защо се оставяме да пораснем? Защо се оставяме на течението, което кара живота да изглежда все по-гаден? Защо оставяме този гаден живот, плод единствено на малодушието ни, да ни мачка, да изтъпява сетивата ни, да ни моделира, да ни уеднаквява? Нима вече не сме способни да изпитваме истински чувства? Нима всичко е навик, рутина, отегчение, нежелание за обновление, страх от новото, липса на смелост, липса на инициативност. Нима изгубихме светоусещането си и го заменихме с филм? С реклама? Кои сме ние и защо забравяме себе си? Забравяме, че съществуваме, че можем да мислим, да чувстваме, да прощаваме, да се удивяваме? Независимо колко остаряваме. Знаем и можем все повече, но нима сме способни да поберем всичко? А трябва ли ни то въобще? Какво искаме? От какво имаме нужда? Защо не сме се замисляли? Ама така, наистина да се замислим. Когато осъзнаем себе си, кои сме, когато осъзнаем всичко около нас, когато разберем, че сме микроскопични части от едно цяло, когато приемем всичко това, тогава ще сме истински себе си и следователно пълноценни и щастливи. Тогава ще почувстваме Вселената от която сме част. Тогава ще разберем всичко. Живот. ЖИВОТ. Не моят, не твоят, не чужд, отделен живот. Просто живот. ЖИВОТЪТ. Единственият, целият, понятието, ако щете. Кога ще разберем това? Никой не е сам. Ти си себе си, ти си своята индивидуалност, но без теб Животът нямаше да го има. Защото ти си той и той е теб, той е част от всички нас и ние сме неговите части. Не просто хората, не животните, не растенията. Моретата, планините, топлият хляб рано сутрин, камъните, пясъкът, небето, въздухът, рибите, любовта, крилете на птиците, всяка малка клетка, всеки атом, самата консрукция, перфектната подредба на всичко което съществува, хармонията, която крепи материята, математиката на живота, поезията му, думите, звукът, буквите, сладкото, стипчивото, тръпчинката на нежната й буза, детският смях, топлината на първите слънчеви лъчи, приятната хладка вода от езерото, гърменето на водопада, стачките на учителите, цивилизацията, науката, войните, комунизмът, демокрацията, новото, старото, Хитлер, убийствата, майките, бащите, бедността, разточителството, хубавата музика, сексът, Интернет, чувството на пърхащи пеперуди в стомахът ти, когато Тя те погедне, топлината на прегръдката Му, мекотата на дрехите, студът, жегата, времето, пространството, мързелът, смехът и дори смъртта. Всичко е едно цяло, от което ти си част. То се върти, шуми, движи се, но винаги остава едно и също. Животът. Ти не вярваш или вярваш, спиш или си мъртъв, раждаш се, променяш се, учиш се, губиш се, изкачваш се, обичаш някого, плачеш, има те, после изчезваш, а може и никога да не се появиш. Въпросът е да разбереш. Да усетиш. Да обикнеш Живота с всичките му полюси. Да го обикнем, защото това умеем да правим най-добре. Любовта, както казваше Лили Иванова, е по-силна от всичко. И не е ли така? Нима омразата съществува? Нима самата мисъл за прошка не означава любов? Нима смъртта е край и ние не обичаме някого дори след като вече го няма? Любов. Това е най-силното ни оръжие. Живот. Това е релността. Това е всичко. Помисли! Почувствай! Всичко. Всеки. Мен. Денят. Нощта, така, както аз я чувствам в момента. Недей да "търсиш" себе си! Ти си си там - ВИЖ СЕ! Примири се! Обикни се. Кажи го на близките си. Кажи го на непознат. На всички. На мен, защото понякога и аз го забравям. Възможно е, стига да се събудиш. Знаеш. Благодаря ти, че ме изслуша. Надявам се да не се уплашиш, да не се отдръпнеш страхливо от възможността да заживееш истински, да се върнеш към детството си. Надявам се. Много.

Герб за Коалицията

Шест часа дебати за вота на недоверие и кризата в образователната система. Страхотна демокрация, като по учебник! Сега слушам новините на турски език. Вдъхновен от половин ден политически слова, сътворих този герб на Тройната коалиция:) Ще им го изпратя, с предложението да го направят официален! Стискайте палци - може и да ми платят!

Д(ог)анчо и държавни приоритети?! Да-да!

"В бюджета, гласуван за миналата година средствата, отпуснати на цигаро-производителите са ДЕСЕТ ПЪТИ ПОВЕЧЕ от тези, отпуснати за научни изследвания."

Из реплика на Любен Дилов - син, в момента представител на коалициаята Съюз БГ, в отговор на изказване на Лютви Местан, член на ДПС, председател на Комисията по образованието и науката.

Народно събрание
22.10.2007

Защо съм още буден?

Мислех да попиша - не може, викам си, да оставя хората на сухо. После се сетих, че утре ставам в шест за лекции... Всъщност те започват в осем, но университетът се намира на другия край на града - единственото му лошо качество, след нехуманните цени. Не, че ще бъде фатално, ако не отида. На немски съм.
СТОП! Писах, писах, писах. Последва обяснение относно избора на език, възможните варианти, създалата се ситуация, кратки бележки, засягащи както езиковото образование като цяло, така и моето собствено. Писах за очарователната си учителка по немски и за това, как ми е жал да я оставя, тъй като групата може да се разпадне, въпреки че събота и неделя сутрин не са най-подходящото време за лекции. Писах, писах, писах...
Тогава майка ми нахлу в стаята, за да ме упрекне, че будилникът ми я е събудил и ме заюрка да се стягам за тръгване. Вежливо и обясних, че е сънувала, че никакъв будилник не се е обаждал и тя най-възпитано се върна да си досънува. Тази кратка пауза ме върна в реалността. Когато отново погледнах към текста, се замислих за естеството му. Какво по дяволите ги е*е хората защо, как и кога съм решил да уча немски и какви са бъдещите ми планове, свързани с него?!? Стигнах до извода, че това никого, ама никого не би трябвало да интересува, дори мен. Затова маркирах тъпия текст (който бях писал в продължение на час и половина в паузите между чата с една девойка и просъницата) и натиснах Delete.
Истината е, че се радвам, че го сторих.
Сега, докато не съм изтрил и тази глупост, ще си легна, за да стана отново само след три часа, този път събуден от истински будилник. Както казваше една съученичка рано сутрин:

"Ставането в шест часа не е белег на цивилизацията!"

Лека.