събота, 27 октомври 2007 г.

Когато знаем какво искаме, но не знаем дали е възможно...

Възможно ли е? Биха ли се променили хората, ако грабна мегафон, кача се на най-високата сграда и им кажа, че не живеят... че просто не живеят... Биха ли послушали мен? Биха ли послушали някого, който и да е? Дори да го чуят, ще го послушат ли? Ще докосне ли той сърцата им? Възможно ли е? Няма предразсъдъци, няма агресия, няма егоизъм, няма горделивост или егоцентризъм. Има разбиране, състрадание, приятелство, гостоприемство, толерантност. Как става тоя номер? Как да стане масово? Обвиняват ме, че общувам с идиоти, с които никой не иска да общува. С право. Аз самият съм идиот, но намирам баланс. Не може да не бъдеш идиот. Всеки е такъв, въпросът е да го осъзнаем и приемем. Имам чувството, че хората с проблеми ме привличат. Не мизерници, които изкарават агресията, натрупана другаде, на всеки, който ги заговори. Умът ми се интересува от добри, умни хора, отворени към света, към съвети, готови да споделят, да ти предоставят възможността да ги опознаеш, да ги оцениш... Точно така - недооценени хора. Обичам да им помагам, да ги карам да осъзнават, че търсят одобрение на грешното място. Истината е вътре. В нас. В мен, в теб, във всеки. Знам - звучи тъпо, клиширано, нереално, досадно. Но е вярно. Защо, защо никой не иска да повярва? Толкова ли мразим ближния? Толкова ли малко е вярата ни, доверието ни? Толкова ли сме заслепени от нарцисизма си, че забравяме за съществуването на другите? Истината е, че май никой не признава чуждото съществуване. Може би защото не го разбира. А възможно ли е въобще да разбереш нещо друго, освен себе си? Възможно ли е да погледнеш през чужди очи? Надали е толкова лесно. Затова трябва да работим над себе си. Да се учим, да се развиваме, да трупаме опит. Защото животът се състои именно в това - едно постоянно трупане на опит. Смисълът е да живееш - любов, болка, омраза (ако съществува такава) , щастие, удоволствие, красота, вкус, мирис, допир, усещане за същесвуване, за живот. Ние, европейците, мислим за нещата, анализираме ги, опитваме се да ги РАЗБЕРЕМ, изучаваме отделните елементи и после ги сглобяваме. На изток е другояче. Хората там смятат, че Вселената е твърде сложна, за да бъде разбрана, затова те се опитват да я УСЕТЯТ. С цялото си същество, дори с едно дълбоко "Ом". Кой е прав? Кой е по-близо до истината? Има ли изобщо универсална истина или всеки открива своя? Правилен ли е един израз, станал много популярен напоследък - възможно ли е човек да "търси себе си"? Нима ние не сме Ние? Нима аз не съм Аз? А ти? Кой си Ти? Според мен знаеш. Объркан ли си? Търсиш ли нещо? Себе си? Не търси повече, нищо няма да намериш. Да, нещо ще се случи, но няма да е това, което очакваш. Нима мислиш, че, ако отидеш навсякъде, ако опиташ от всичко, ако претърсиш всяко кътче на Вселената, ще се откриеш? Не. Истинската ти същност си Ти и ти винаги си го знаел. Още откакто си жив. Още като дете. НАЙ-ВЕЧЕ като дете. Чистота, това ни трябва. Всичко е толкова... много. Как да не се объркаш, да не се разплачеш? Нима нещо може да бъде намерено в целия този нестихващ хаос, камо ли една ефирна душа, една същност? Отчаянието съпътства материята, ставаме зависими от живота, от ежедневието си, от ТЪПИТЕ СИ ПРОБЛЕМИ!!! Деца! Казваме, че сме деца, когато се натъжаваме от най-дребните неща - за предмети, за отношения, за множество малки глупости всеки ден. Подозираме ли всъщност колко грешим? Защо приписваме глупостта, натрупана през години мръсно, заслепяващо, обременяващо материално съществуване на най-чистата форма на живот - детето? Кога сме били по-зрели? Кога сме разбирали света по-добре? Кога всичко ни е било по-ясно? Кога всяко нещо е било себе си? Кога е нямало лабиринти от чувства, недомлъвки, подтиснати емоции? Кога щастието и тъгата са били по-еднозначни, по-силни? Кога любовта е била по-чиста, по-всеобхватна? Кога сме имали надежда, вяра, мечти? Защо се оставяме да пораснем? Защо се оставяме на течението, което кара живота да изглежда все по-гаден? Защо оставяме този гаден живот, плод единствено на малодушието ни, да ни мачка, да изтъпява сетивата ни, да ни моделира, да ни уеднаквява? Нима вече не сме способни да изпитваме истински чувства? Нима всичко е навик, рутина, отегчение, нежелание за обновление, страх от новото, липса на смелост, липса на инициативност. Нима изгубихме светоусещането си и го заменихме с филм? С реклама? Кои сме ние и защо забравяме себе си? Забравяме, че съществуваме, че можем да мислим, да чувстваме, да прощаваме, да се удивяваме? Независимо колко остаряваме. Знаем и можем все повече, но нима сме способни да поберем всичко? А трябва ли ни то въобще? Какво искаме? От какво имаме нужда? Защо не сме се замисляли? Ама така, наистина да се замислим. Когато осъзнаем себе си, кои сме, когато осъзнаем всичко около нас, когато разберем, че сме микроскопични части от едно цяло, когато приемем всичко това, тогава ще сме истински себе си и следователно пълноценни и щастливи. Тогава ще почувстваме Вселената от която сме част. Тогава ще разберем всичко. Живот. ЖИВОТ. Не моят, не твоят, не чужд, отделен живот. Просто живот. ЖИВОТЪТ. Единственият, целият, понятието, ако щете. Кога ще разберем това? Никой не е сам. Ти си себе си, ти си своята индивидуалност, но без теб Животът нямаше да го има. Защото ти си той и той е теб, той е част от всички нас и ние сме неговите части. Не просто хората, не животните, не растенията. Моретата, планините, топлият хляб рано сутрин, камъните, пясъкът, небето, въздухът, рибите, любовта, крилете на птиците, всяка малка клетка, всеки атом, самата консрукция, перфектната подредба на всичко което съществува, хармонията, която крепи материята, математиката на живота, поезията му, думите, звукът, буквите, сладкото, стипчивото, тръпчинката на нежната й буза, детският смях, топлината на първите слънчеви лъчи, приятната хладка вода от езерото, гърменето на водопада, стачките на учителите, цивилизацията, науката, войните, комунизмът, демокрацията, новото, старото, Хитлер, убийствата, майките, бащите, бедността, разточителството, хубавата музика, сексът, Интернет, чувството на пърхащи пеперуди в стомахът ти, когато Тя те погедне, топлината на прегръдката Му, мекотата на дрехите, студът, жегата, времето, пространството, мързелът, смехът и дори смъртта. Всичко е едно цяло, от което ти си част. То се върти, шуми, движи се, но винаги остава едно и също. Животът. Ти не вярваш или вярваш, спиш или си мъртъв, раждаш се, променяш се, учиш се, губиш се, изкачваш се, обичаш някого, плачеш, има те, после изчезваш, а може и никога да не се появиш. Въпросът е да разбереш. Да усетиш. Да обикнеш Живота с всичките му полюси. Да го обикнем, защото това умеем да правим най-добре. Любовта, както казваше Лили Иванова, е по-силна от всичко. И не е ли така? Нима омразата съществува? Нима самата мисъл за прошка не означава любов? Нима смъртта е край и ние не обичаме някого дори след като вече го няма? Любов. Това е най-силното ни оръжие. Живот. Това е релността. Това е всичко. Помисли! Почувствай! Всичко. Всеки. Мен. Денят. Нощта, така, както аз я чувствам в момента. Недей да "търсиш" себе си! Ти си си там - ВИЖ СЕ! Примири се! Обикни се. Кажи го на близките си. Кажи го на непознат. На всички. На мен, защото понякога и аз го забравям. Възможно е, стига да се събудиш. Знаеш. Благодаря ти, че ме изслуша. Надявам се да не се уплашиш, да не се отдръпнеш страхливо от възможността да заживееш истински, да се върнеш към детството си. Надявам се. Много.

Нещата такива, каквито са...