Плаче ми се. Заради всичко лошо. Заради повърхостните, тъпи хора ми се плаче. Плаче ми се, задето хората плачат и имат защо. Плаче ми се, че не можеш да помогнеш на всички и затова не е удовлетворяващо да помогнеш и на един. Другият път е хедонизъм, егоцентризъм. Тогава пък трябва да си сляп и глух. Въобще постигането на щастие е свързано с пълно затваряне на сетивата за чуждото страдание. Явно ignorance is bliss. Ето затова ми се плаче. И ако зарева, колко жалко и глупаво ще бъде някога да спра. Затова няма да започвам. Плаче ми се.
"Боже, дай ми мъдростта да приема това, което не мога да променя." Не я искам тая мъдрост. Духът ми не иска да бъде сломен, това е саморазрушение, регрес, смоубийство. По-добре съществото ми да агонизира в мъчителна, вечна трагедия, отколкото да се примири с непримиримото.
Плаче ми се.
