Плаче ми се. Заради всичко лошо. Заради повърхостните, тъпи хора ми се плаче. Плаче ми се, задето хората плачат и имат защо. Плаче ми се, че не можеш да помогнеш на всички и затова не е удовлетворяващо да помогнеш и на един. Другият път е хедонизъм, егоцентризъм. Тогава пък трябва да си сляп и глух. Въобще постигането на щастие е свързано с пълно затваряне на сетивата за чуждото страдание. Явно ignorance is bliss. Ето затова ми се плаче. И ако зарева, колко жалко и глупаво ще бъде някога да спра. Затова няма да започвам. Плаче ми се.
"Боже, дай ми мъдростта да приема това, което не мога да променя." Не я искам тая мъдрост. Духът ми не иска да бъде сломен, това е саморазрушение, регрес, смоубийство. По-добре съществото ми да агонизира в мъчителна, вечна трагедия, отколкото да се примири с непримиримото.
Плаче ми се.
6 коментара:
Дилемата на Шиндлер... Не се безпокой, не си длъжен да спасяваш света, камо ли целия свят. Всеки принос е добре дошъл, но остави малко работа и за останалите шест милиарда души! Не бъди такъв вгоист! :Р
Ха, разбира се, че не съм длъжен. Въпросът е в изкормващата трагичност. Не е гот.
Доста тъпо. Дано все пак Бог ти даде тая мъдрост, срещу която се бунтуваш.
Нарочна ли изпускаш частта със силата? :)
Силата всеки я има, въпросът е в другото :)
Аз плача.Плача когато срещна хора като тебе. Плача много рядко, защото хората като тебе са много малко. Плача защото си представям какъв може да бъде света, ако бяха малко повече. Плача защото плачът пречиства душата ми. Плача но сълзите ми пресъхват бързо, понеже съм живял достатъчно дълго за да приема божията мъдрост.
Публикуване на коментар