За блоговете и хората

О, мой бложе, правий бложе! Както казват по американските драми - What happened to us? Защо, душице първородна, не изпълнявам създателските си задължения към теб? Защо не заливам ежедневно безкрайните ти виртуални страници с печатните си празнословия? Защо не пълня малките пикселни пори на фиктивната ти хартия с мастилото на своята неизчерпаемост? Ах, каква скръб задушава ламтящото ми за обществен живот сърце, щом се сетя за празното пространство, на което заприличваш с всеки изминал ден... А може да се изпише толкова много! Могат да се кажат стотици, хиляди неща, които хем са искрени, хем най-вероятно ще бъдат прочетени от някой заблуден младеж. Може ДОРИ да му хрумне на човек нещо оригинално. Колко много може! Всичко може! ...

Ама трябва ли?

Как само ме отблъсква идеята да декларирам всяко свое действие, да отчитам и преувеличавам всяка своя емоция... Виртуален дневник, хм! Имаше времена, в които малките момиченца криеха дневниците си на най-незнайни места, места, които могат да бъдат открити само в стаята на една млада дама - под купчината плюшени играчки, зад цветните драсканици на сватби и принцеси в булчински рокли... Защо тази публичност, мама му стара? Защо ми се струва, че зад маската на обществената си ангажираност блогърът тайно задоволява своята колкото вродена, толкова и придобита необходимост от ексхибиционизъм? И това не е онзи прост, чаровен ексхибиционизъм от едно време - девойката се задава по самотната алея, разтваряш енергично шлифера, тя пищи и бяга, ти си си изпълнил норматива. Неееееее, Интернет дава по-големи възможности. Защо трябва да ме вижда една девойка, като може да ме види всеки, бил той девойка или девойко? Защо голотата ми да не бъде масово достъпна? Откъде-накъде ще лишавам хората от свободата да прочетат какво мисля за този политик, какви са впечатленията ми от онази пиеса, с кого съм излязъл вчера и какво ми е казал той за гаджето си? Кой съм аз, че да ограничавам правата на световните граждани? Влез в чичко Гугъл, напиши някоя ключова дума и хоп - голотии. Не голите какчики и батковци, говоря за емоционалното разголване. Пишем в сърч-полето думата "блог"... "Резултати 1 - 10 от около 29 600 000 ". Да опитаме на английски - "blog"... "Резултати... около 204 000 000 ". Баааааафмааму! Двеста и четири милиона стриптийзьори! Кой къде се снимал, кой какви кучета обича, кой кого подкрепя на изборите, кой как застава като пикае - всичко това сякаш писано от един и същи човек! Еднакви изрази, кратки, безсмислени риторични въпроси, патетични изречения от по една дума, еднакъв хумор, досадна ирония, едни и същи жалки опити за оригиналност. Уфф...

Как само хаби младият енергичен човек на нашето време потенциала си в безпреспективни опити да се хареса на непознатата Интернет-аудитория... Жалко. Колко неща можехте да свършите, уважаеми блогъри, докато пишехте. Стриптийз е това ваш'то, еееей!

Разбира се, не отричам абсурдността на това, че хуля блогърството в публикация в собствения си блог, но, както знаем от американските филми, нещата не са черно-бели. Имам си оправдание. Дори няколко...

1. Тук пиша само глупости.
2. Тук пиша само нощем.
3. Заклет враг съм на съня, следователно почти нямам какво да правя нощем.
4. Тук пиша сякаш на себе си. Тъпо е - всеки пише, за да го четат другите, но аз май говоря на себе си... И други хора твърдят, че го правят. Аз не им вярвам, но ето, че май се оказват прави. Хм...
5. Нямам друго оправдание, просто ми се искаше да има и пето.
6. И шесто.

Писна ми. Тъпи блогове. Чао. Пфу...