Народът срещу Сънчо, Vol. N-ти

6:28 (шест и двайсет и осем) е. Сутринта. Още не съм легнал. Аз съм луд. Слушам две песни на Repeat цяла нощ. Много са хубави. Хубавите песни не омръзват. Това не променя факта, че утре един дебел човек ще ме събуди (в колкото и да звънне), за да се видим. Друг път ще се виждаме. Много съм тъп. Ойде ми денят. Язък за бялата идилия навън. Тъпанар. После съм и на лекции. Сънчо, you bitch!!!

Silent night, holy night...

Тази нощ. Сам навън. Вали ситен нежен бял студен прашец. Всичко блести под меката светлина на лампите. Снегът стига над глезените ми. Всичко е тихо, само лек, освежаващ ветрец гали лицето ми със снежинки. Улиците и тротоарите не се виждат. Вали, всичко е бяло и тихо. Единствените следи в мекия сняг са тези, които оставям след себе си. Вървя тихо, деликатно, за да не разваля тази вълшебна бяла идилия. По някое време щастието ме обзема дотолкова, че забравям за тишината и се затичвам напред по меката бяла улица и се смея с цяло гърло, разперил ръце, разкопчал якето си. Не ми е студено, дишам с пълни гърди. Вдъхвам романтиката на зимата, романтика, която отдавна не бях усещал. Красота... Затананиквам си Let it snow, let it snow, let it snow на Франк Синатра и вървя, омаян, заслепен от белоснежната нощ. Тиха нощ, свята нощ, всичко спи... Първата нощ от новата година. Красота, любов, романтика...
Силата на природата...