Не знам какво да напиша. В Щатите съм. На бригада. За 4 месеца. После ще мина през бившите ми съученици, които са пръснати из Италия и най-вече Милано. (старото му име е Медиолано, оказа се, че поляците още му викат така - да, живея И с поляци). Колко е тъпо да пишеш това. Както и да е - бачкам в ресторант на брега на океана - нъцки! Живея в малка бяла къщичка с още 6 души. Май скоро ще станем 7. Не никой не е бременен, май чакаме още едно момиче да дойде и да си навре гъза в малката ни къщурка. Много станахме. Не, не ми пречи - аз съм си в стая с Деянчо. (Деянчо е един приятел - не, че няма как да се досетите, но от уважение го споменавам) Двамата поляци (кроткия с лошия английски и оня ниския, напомпания, каратистчето, който първата вечер претрепа от бой няк'ъв на бензиностанцията - коооолко говори т'ва момче, не е истина. И само се оплаква, д'еба... И е само на думи. Както и да е) - та поляците са двамцата в най-голямата стая в къщата. простички момчета са. Бе овчици. Девойките скоро пристигаха, след тях още едно - вчера. Двете са сестрички - сръбкинчета, новото е полско - нещо не ме радва, май и то само ш'се оплаква. Или ш'се цупи, което е по-лошо и за което бих я прострелял в капачката на коляното. Що съм толкоз лош днес? Беше такъв хубав ден... Малко се поуморих в ресторанта, де... Готвим, к'во да правим - омари, омлети, мазнотии, бургери, риби, скариди. Пием като разпрани от машината за безалкохолни, ядем като животни - всичко безплатно. Карам колело нагоре надолу по баирите, не се кефя (нагоре, де). Природицата е чудничка - птичките пеят постоянно и ми топлят балканското сърце. Поетически се развивам, мисля за всичко, чета си оня отвратителенм и гениален циник Оскар Уайлд ("Финигън О'Флеърти" ли му бяха другите имена...). Донесъл съм си 5 книги, намерих си още тук, а и в библиотеката (откъдето пиша) има бая - използвани, до три долара - един приятел (колко съм тъп - Деян) си купи "Да убиеш присмехулник" за 50 цента :) Т'ва е първата усмивчица в настоящия текст - защо така? Всичко е както трябва, че и по-добре. Защо се радвам на чуждото щастие? Да - ето нарочно се замислям за други чужди сполуки и даже се усмихвам. Тъпанар. А пък колко пък е пък безсмислено пък човек да седи и да си губи така лошо времето както правя аз в момента... Тъпи блогове. Ама не мога да спра. Баф.... Малки къщички, светли цветове, изкуствена трева, АМЕРИКАНСКИ ФЛАГОВЕ НАВСЯКЪДЕ, птички, тишина, психически здрави шофьори, симпатични хора, отворени, усмихнати, потребителско общество - Хамериканци. Нема алкохол обаке. Е, бира има всеки ден колкото искаме, но бирата отдавна не е алкохол. Искам ракия. Искам парцуца - домашарка, купешка, кайсиева, гроздова - каквато и да е. И луканка. (устата ми настоятелно се пъли със слюнка) Хаха! Оправи ми се настроението(което, не знам защо, дори не съм подозирал, че е било лошо). И бяло сирене ми се яде. И шкембе - не бирено, чорбица искам! Ауууу - с много чесън! Хахаха, как огладнях... Колко е тъпо да се развеселяваш от чуждото щастие и от собствената чревна незадоволеност. УжасТ. Щатите са забавни - чакам си "соушъл секюрити нъмбър-а" и си вадим карти в банката и си поръчваме каквото си ищяме от ввв-то. Книжки съм си харесал вече - само да не натежат, да не се налага да хвърляме дрехи, да го... и у багажа... Я, до мен седна едно момче - бугарче. Вчера случайно се запознахме. Ако бях гей, щях да го сваля. Добре, че не съм. Пфу! Така. Спирам, ш'ото става страшно. Да се... у края, обаче... АХАХАХАХАХАХАХАХА :D :D :D :D :D :D :D :D
P.S. Един преподавател от университета ми прати писмо (мейл, естествено - хартията умира отдавна), в което твърди, че теорията ми за дислексията и свързаните с нея възприятия, компенсаторни механизми и мирогледни предразположености (който не знае какво е, сори - да провери) била едно към едно с теорията на Бергсон за интуицията. Бил съм го накарал да се замисли по съвсем друг начин над проблема. Супер :) (а всъщност не се усмихвам, защо - и аз не знам) Щял да идва в Щатите - може да се видим в Бостън (аз съм наблизо) и да си поговорим на академични теми. Дано не е обратен. Май не е. Както и да - май съм просто уморен, което е прекрасно, защото дори мемързи да спра да пиша. Ох, наистина - ще броя до десет (не много е - до 3... до 5 - последно) и ще спра да пиша. Опа - отзад-напред или отпред-назад... 5 - очевидно отзад-напред (тогава не е броене до 5, а до 1, но достатъчно, наистина ). Та "5"... 4... 3... 2... 1... Хм.
П.П.П. Замислям се дали да не изтрия всичко, което написах, но тогава ще трябва да си причиня някак ва много сериозна физическа болка, но ме мързи прекалено много, затова нищо няма да трия - ето, дори поклатих глава отрицателно с леко изплашено изражение. Спирам.
П.П.П.П. Хахахахаха - сега видях с какво изречение съм започнал :))))) ОК, спирам.
